Unknown - Патрик Ротфус Името на вятъра
Приближих се. Наоколо бръмчаха мухи и покрих устата си в напразен опит да се предпазя от вонята.
— Мъртъв е от около два цикъла — наведох се и вдигнах плетеница от натрошено дърво и метал. — Погледни това.
— Донеси го тук и ще погледна.
Отнесох го до мястото, където стоеше тя. Нещото беше изпотрошено почти до неузнаваемост.
— Арбалет.
— Не му е помогнал много — каза тя.
— Преди всичко въпросът е защо му е бил нужен? — Огледах дебелото парче синя стомана, от което беше направен напречни кът. — Това не е някакъв си ловен лък. Такова нещо използваш, когато искаш да убиеш мъж в броня, който е в другия край на полето. Това оръжие е незаконно.
— Тия закони тук не важат — изсумтя Дена. — И ти го знаеш.
— И все пак е факт, че това е нещо скъпо — свих рамене аз. — Защо някой, който живее в малка колиба с мръсен под, би притежавал арбалет за десет таланта?
— Може би е знаел за дракуса — предположи Дена, като продължаваше да се оглежда нервно. — Точно в този момент и аз не бих имала нищо против да имам арбалет.
— Дракусите са плашливи — поклатих глава аз. — Стоят далеч от хората.
Дена ме изгледа откровено недоверчиво и направи саркастичен жест към останките от колибата.
— Помисли за всяко диво създание в гората — продължих аз. — Всички диви твари избягват контакта с хората. Както ти самата каза — дори никога не беше чувала за дракусите. За това си има причина.
— Може би е побеснял?
Това ме накара да се замисля.
— Тази идея е плашеща — огледах разрушенията наоколо. — Как изобщо може да ти мине подобна мисъл? Може ли гущер да хване бяс?
— Има ли още нещо, което искаш да огледаш тук? — Дена се размърда неловко от крак на крак и неспокойно се огледа. — Защото аз приключих с това място. Не искам да съм тук, когато това същество се върне.
— Част от мен мисли, че трябва да направим прилично погребение на този човек…
— _Нямам_ намерение да оставам тук толкова дълго — поклати глава Дена. — Можем да кажем на някого в града и те ще се погрижат за това. Онова може да се върне всеки миг.
— Но защо? — попитах аз. — Защо продължава да се връща? Това дърво е мъртво от доста време, но това другото е било изтръгнато само преди ден-два…
— Защо те е грижа за това? — попита ме Дена.
— Чандрианите — твърдо отвърнах аз, — искам да знам защо са били тук. Дали те контролират дракуса?
— Не мисля, че са били тук — рече Дена. — Може би са били във фермата на Маутхен, но това тук е просто работа на един побеснял дракон крава. — Тя ме изгледа внимателно и продължително. — Не знам какво си дошъл да търсиш тук, но не мисля, че ще го откриеш.
— Имам чувството, че това тук трябва да има някаква връзка с фермата — поклатих глава аз и се огледах.
— Мисля, че ти се _иска_ да има такава връзка — меко каза тя. — Но този мъж е мъртъв от доста време. Ти самият го каза. А спомняш ли си рамката на вратата и коритото за вода във фермата? — Тя се наведе и почука върху един от дървените трупи на разрушената колиба, който издаде плътен звук. — И погледни арбалета — металът не е ръждясал. Чандрианите не са били тук.
Сърцето ми се сви. Знаех, че е права. Дълбоко в себе си знаех, че се хващам за сламки. Въпреки това чувствах, че не е правилно да се предам, без да съм опитал да направя всичко възможно.
Дена улови ръката ми.
— Хайде. Да тръгваме. — Тя се усмихна и ме задърпа, ръката й в моята беше хладна и гладка. — Има и по-интересни неща за правене от това да ловим…
Откъм дърветата се чу оглушителен шум от трошене — _кккрек-кекррк_. Дена пусна ръката ми и се обърна към посоката, от която бяхме дошли.
— Не… — извика. — Не, не, не…
Внезапната заплаха от дракуса ме накара да се съсредоточа.
— Ще се оправим — казах аз, като се огледах. — Той не може да се катери. Твърде тежък е.
— Да се катери къде? На някое дърво ли? Та той ги събаря за забавление!
— На зъберите — посочих отвесната скална стена, която преграждаше тази малка част от гората. — Хайде…
Затичахме се към основата на стената, като се препъвахме в браздите и прескачахме падналите дървета. Зад гърбовете ни се чу буботещо, гръмотевично сумтене. Хвърлих бърз поглед през рамо, но дракусът още беше някъде между дърветата.
Стигнахме до основата на стената и аз започнах да търся място, откъдето и двамата да можем да се изкачим. След една дълга минута, в която се суетяхме като обезумели, излязохме от един гъст храсталак от смрадлика, за да открием ивица от хаотично разровена пръст. Дракусът беше ровил на това място.
— Погледни! — Дена посочи една пролука в скалата — дълбока цепнатина с ширина около шейсетина сантиметра. Беше достатъчно широка, за да може човек да се вмъкне вътре, но твърде тясна за огромния гущер. Върху отвесната скална стена имаше следи от острите му нокти и разровената земя беше осеяна с отчупени парчета скала.
Двамата с Дена се мушнахме в тясната пролука. Вътре беше тъмно и единствената светлина идваше от малката лента синьо небе високо над главите ни.
Докато пълзях навътре, на някои места бях принуден да се обръщам настрани, за да успея да премина. Когато отдръпнах ръцете си от стените, дланите ми се оказаха покрити с черни сажди. Неспособен да си пробие път навътре, очевидно дракусът беше бълвал огън надолу в тесния проход.
Само след десетина стъпки пукнатината се разшири малко.
— Там има стълба — каза Дена. — Качвам се нагоре. Ако това нещо издиша огън към нас, тук ще бъде като дъждовна вода, които се спуска по сухо дере.
Тя се закатери и аз я последвах. Стълбата беше груба, но здрава и след около шест метра стигнахме до равно място. От три страни ни обграждаше тъмен камък, но от четвъртата имаше и ясен изглед към разрушената колиба и дърветата долу. Един дървен сандък беше опрян срещу скалната стена.
— Виждаш ли го? — попита Дена, като надникна надолу. — Кажи ми, че не си ожулих колената от бягане за нищо.
Чух глух звук и почувствах как покрай гърба ми се издигна вълна горещ въздух. Дракусът изсумтя отново и през тясната пукнатина долу премина нова струя огън. След това се чу внезапен, ужасен звук като от триене на пирони о камък, когато дракусът започна да драска яростно с нокти върху основата на отвесната скала.
— Безобиден ли? — Дена ми хвърли прям поглед.
— Не преследва нас — казах аз. — Ти видя, че е ровил при тая стена много преди да дойдем тук.
— Какво е това място? — Дена седна.
— Нещо като наблюдателен пост — отвърнах аз. — Оттук се вижда цялата долина.
— Очевидно е наблюдателница — въздъхна тя. — Имах предвид цялото място.
Отворих дървения сандък, който беше опрян на скалната стена.
Вътре имаше грубо вълнено одеяло, пълен мях с вода, малко сушено месо и дузина опасно остри стрели за арбалет.
— И аз не знам — признах аз. — Може би мъжът долу е бил беглец.
Шумът отдолу спря. С Дена надникнахме към опустошената долина. Накрая дракусът се отдалечи от скалата. Той вървеше бавно, а огромното му тяло изриваше неравна бразда в земята.
— Не се движи толкова бързо колкото снощи — отбелязах аз. — Може да е болен.
— А може би е уморен от тежкия ден, прекаран в това да ни следи и да се опитва да ни убие. — Тя вдигна поглед към мен. — Седни. Караш ме да се чувствам неспокойна. И без това известно време никъде няма да ходим.
Седнах и двамата наблюдавахме как дракусът тежко се придвижи до средата на долчинката. Приближи се до едно десетметрово дърво и го бутна без всякакво забележимо усилие.
След това започна да го яде, като започна от листата. След това схруска клони, дебели колкото китката ми, с такава лекота, с която овцата си пощипва трева. Когато накрая стволът на дървото беше напълно оголен, предположих, че ще спре. Но той просто захапа единия край на дънера с огромната си плоска уста и изви масивния си врат. Стволът се разцепи и натроши и в устата на звяра остана голяма хапка, която дракусът изгълта почти наведнъж.
С Дена се възползвахме от възможността и ние да хапнем нещо за обяд. Малко хляб, наденица и останалата част от морковите ми.
Поколебах се да се доверя на храната в сандъка, тъй като съществуваше доста голяма вероятност мъжът, който бе живял тук, да е бил малко луд.
— Все още ме удивлява това, че никой от околността никога не го е виждал — рече Дена.
— Вероятно хората са го зървали за миг — казах аз. — Свинарят ни разказа, че всеки знае, че в тези гори има нещо опасно. Вероятно просто са предположили, че е демон или някаква подобна глупост.
Дена ме погледна отново, а устните й се извиха в лека усмивка.
— И това го казва човекът, който дойде в този град да търси чандрианите.
— Това е различно — разгорещено запротестирах аз. — Не обикалям насам-натам, като декламирам приказни истории и се хващам за желязо. Тук съм, за да науча истината. За да получа информация, която идва от по-надеждно място от някакви си истории от трета ръка.
