Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
— Когато свиря, това няма нищо общо с късмета. — Келин леко присви очи. — Но не, тази вечер се наслаждавам на компанията на моята дама Динаел. — Той поднесе ръката на Дена към устните си и разсеяно я целуна.
Огледа шепнещата тълпа наоколо със собственически вид, все едно я притежава, и добави:
— Мисля, че тук ще бъда в подобаваща компания.
Очите ми се насочиха към Дена, но тя избягваше погледа ми. Наклони глава настрани, докато си играеше с обицата, която досега бе скривана от косата й — малка изумрудена сълза, която беше в комплект с медальона на шията й.
Очите на Келин отново проблеснаха към мен — към дрехите, които не ми бяха по мярка, към косата ми, която беше твърде къса, за да е в крак с модата, и твърде дълга, за да е друга освен чорлава.
— А вие свирите… на свирка ли? — попита.
Най-евтиният инструмент.
— Казва се свирач — безгрижно го поправих аз. — Но не. Предпочитам лютнята.
— Свирите на дворцова лютня? — повдигна вежди той.
— Лютня на член на трупа. — Въпреки усилията ми усмивката ми леко се скова.
— А! — каза той и се засмя, сякаш нещата най-сетне се бяха изяснили. — Фолклорна музика!
Подминах и тези думи, макар да не ми беше толкова лесно.
— Намерихте ли си вече места? — весело попитах аз. — С приятелите ми имаме маса долу с добър изглед към сцената. За нас ще бъде удоволствие да се присъедините към нашата компания.
— С дамата вече имаме маса на третия балкон. — Келин кимна към Дена. — Предпочитам компанията горе.
Без той да я вижда, Дена обърна очи към мен и направи физиономия.
Лицето ми остана безизразно и аз отново му се поклоних учтиво с нещо подобно на неговото кимване.
— Тогава няма да ви задържам. Милейди — обърнах се аз към Дена, — може ли да ви посетя някой път?
Тя въздъхна и изглеждаше точно като жена от висшето общество, с чието търпение злоупотребяват. Изключение правеха само очите й, които продължаваха да се смеят на абсурдната официалност на разменените от нас реплики.
— Сигурна съм, че ме разбираш, Квоте. Графикът ми за следващите няколко дни е доста запълнен. Но можеш да ме посетиш към края на този цикъл, ако желаеш. Наела съм стаи в „Прошареният мъж“.
— Твърде любезна сте — казах аз и й се поклоних много по-искрено, отколкото го бях сторил за лорда.
Този път физиономията, която тя направи, бе предназначена за мен.
Келин й протегна ръка, обърна се с гръб към мен и двамата се отдалечиха в тълпата. Като ги гледаше човек как двамата елегантно вървят сред множеството, можеше лесно да повярва, че те притежават това място или пък че възнамеряват да го купят, за да го използват за лятна къща. Само хората от старите благороднически родове се движеха с такава непринудена арогантност, защото дълбоко в себе си знаеха, че всичко на света съществува само за да ги направи щастливи. Дена се преструваше изумително добре, но за лорд Келин Тухлената челюст, това беше нещо също толкова естествено, колкото и да си поеме дъх.
Наблюдавах ги, докато стигнаха до средата на стълбите към третия балкон. Тогава Дена спря и допря ръка до главата си. След това започна да оглежда пода с разтревожено изражение. Двамата размениха няколко кратки реплики и тя посочи към стълбите нагоре. Келин се качи по тях и се изгуби от погледа ми.
Интуицията ме накара да погледна надолу към пода. На мястото до парапета, където бе стояла Дена, забелязах проблясък на сребро. Преместих се и застанах над него, като така принудих двама сийлдишки търговци да ме заобиколят.
Престорих се, че наблюдавам тълпата долу, докато Дена не се приближи и не ме потупа по рамото.
— Квоте — разтревожено каза тя. — Съжалявам, че те безпокоя, но изглежда, че съм си загубила обицата. Ще бъдеш ли така добър да ми помогнеш да я потърсим? Сигурна съм, че само преди малко беше на ухото ми.
Съгласих се и скоро се наслаждавахме на няколко мига насаме, докато претърсвахме пода и главите ни почти се докосваха. За щастие роклята на Дена беше по модегански стил, надиплена свободно около краката й. Ако беше с цепка отстрани по сегашната мода във Федерацията, гледката как пълзи по пода щеше да е доста скандална.
— В името на божието тяло! — промъмрих аз. — Откъде го намери тоя?
— Тихо! — Дена се изкикоти тихо и гърлено. — Ти беше този, който предложи да се науча да свиря на арфа. Келин е доста добър учител.
— Модеганската арфа с педали тежи пет пъти повече от теб самата — възразих аз. — Тя е салонен инструмент. Никога няма да можеш да пътуваш с нея.
Тя спря да се преструва, че търси обицата си, и ме изгледа пронизващо.
— И откъде знаеш, че някой ден няма да имам салон, в който да свиря на такава арфа?
Сведох отново поглед към пода и свих рамене.
— Предполагам, че става за начинаещи. Как ти се струва засега?
— По-добре е от лирата — отвърна тя. — Вече го виждам. Макар да свиря само „Катеричка върху сламен покрив“.
— Добър ли е? — иронично й се усмихнах аз. — Имам предвид с ръцете.
Дена леко се изчерви и за момент помислих, че ще ме удари. Но навреме се сети, че трябва да запази благоприличие, и се задоволи само да ме изгледа с присвити очи.
— Ужасен си — обвини ме тя. — Келин се държи като съвършен благородник.
— Дано Техлу да ни опази от всички съвършени благородници.
Тя поклати глава.
— Имах предвид в буквалния смисъл — обясни. — Никога преди не е напускал Модег. Държи се кротко като котенце в кошница.
— Значи сега си Динаел? — попитах аз.
— Засега. И за него — каза тя и ме погледна косо с лек намек за усмивка. — Бих предпочела да продължиш да ми казваш Дена.
— Добре е да знам това — отбелязах аз и след това вдигнах ръка от пода, разкривайки гладката изумрудена сълза на обицата.
Дена направи откриването й цяло представление и я вдигна така, че да проблесне на светлината.
— А! Ето я!
Станах и й помогнах да се изправи. Тя отметна косата си от рамото и се наведе към мен.
— Не ме бива много в слагането на тези неща — призна тя, — ще ми помогнеш ли?
Пристъпих и застанах по-близо до нея, а тя ми подаде обицата. От тялото й се носеше леко ухание на диви цветя. Но под него усетих аромата на есенни листа — тъмното ухание на косата й, примесено с мириса на пътна прах и въздуха преди лятна буря.
— И така, какъв е той? — меко попитах аз. — Нечий втори син?
Тя едва доловимо поклати глава и един кичур от косата й падна и леко докосна опаката страна на ръката ми.
— Той самият е лорд.
— _Скетхе те ретаа ван_ — изругах аз. — Пазете синовете и дъщерите си.
Дена отново се засмя тихо. Тялото й се разтресе, докато се опитваше да се сдържи.
— Не мърдай! — казах аз и внимателно хванах ухото й.
Дена си пое дълбоко дъх, отново го изпусна и се успокои. Мушнах обицата в дупката на ухото й и се отдръпнах встрани. Тя вдигна ръка, за да провери дали е закрепена, след което отстъпи назад и направи реверанс.
— Благодаря за любезната помощ.
Отново й се поклоних. Поклонът ми не беше толкова бляскав, колкото предишния, но беше по-искрен.
— Аз съм на вашите услуги, милейди.
Дена ми се усмихна топло, докато се обръщаше да си тръгне, и в очите й отново проблеснаха весели искрици.
* * *
Довърших отгоре-отгоре претърсването на балкона на втория стаж, но не забелязах Трепе. Тъй като не исках да рискувам повторна неловка среща с Дена и нейния млад лорд, реших изобщо да не се качвам до третия етаж.
Сим имаше веселия вид, който придобиваше, след като стигне до петата напитка. Манет се беше отпуснал на стола си с полупритворени очи и халба, настанена удобно върху издутината на корема му. Уил изглеждаше както обикновено и тъмните му очи бяха непроницаеми.
— Никъде не успях да намеря Трепе — обявих аз, докато сядах на мястото си. — Съжалявам.
— Жалко — рече Сим. — Той успя ли вече да ти намери покровител?
— Амброуз е заплашил или подкупил всички благородници на двеста километра разстояние от тук — горчиво поклатих глава аз. — Не искат да имат нищо общо с мен.
— Защо самият Трепе не те вземе? — попита Уилем. — Той те харесва.
— Трепе вече издържа трима музиканти — отново поклатих глава аз. — Всъщност са четирима, но двама от тях са женена двойка.
— Четирима? — ужаси се Сим. — Цяло чудо е, че все още има пари за ядене.
Уил любопитно вдигна глава, а Сим се наведе към него, за да му обясни:
— Трепе е граф, но състоянието му всъщност не е чак толкова голямо. Да издържа четирима музиканти с доходите си е малко… екстравагантно.
— Парите, нужни за напитки и струни, едва ли са толкова много — намръщи се Уил.
— Покровителят се грижи за повече неща. — Сим започна да изброява на пръсти. — Първо е писмената заповед за покровителство. После той осигурява стая и храна за своите музиканти, годишна заплата, дрехи с цветовете на неговия род…
— Обикновено по два ката дрехи — намесих се аз. — Всяка година.
