Unknown - Патрик Ротфус Хроника на кралския убиец 2 Страхът на мъдреца 1
— Отне ти дяволски много време да се върнеш. — Погледът му говореше повече от всякакви думи. — Каудикус дойде, докато те нямаше.
С мъка сдържах безпокойството си.
— Какво се случи?
— Попита ме как се чувствам и аз му казах истината. Погледна очите и гърлото ми и ме попита дали съм повръщал. Отвърнах му, че съм и че искам още от лекарството, както и да бъда оставен на мира. Той си тръгна и изпрати още от отварата си.
— Пихте ли от нея? — Усетих как в мен се надига паника.
— Ако беше позакъснял още малко, щях да го направя и да вървят по дяволите твоите измислени истории. — Той извади шишенце изпод възглавницата си. — Не виждам какво повече може да ми навреди. И бездруго усещам, че вече умирам. — Гневно ми подхвърли шишето.
— Би трябвало да мога да подобря състоянието ви, ваша милост. Запомнете, че тази нощ ще бъде най-тежката. Утре също ще е зле. След това всичко би трябвало да е наред.
— Ако доживея дотогава — отбеляза маерът.
Това беше просто сприхаво мърморене на болен човек, но повтори толкова точно онова, което си мислех в момента, че по гърба ми премина ледена тръпка. Преди това не ми беше хрумвало, че Алверон може да умре въпреки моята намеса. Но когато го видях сега, толкова слаб, с посивяло лице и треперещ, осъзнах истината — можеше и да не преживее нощта.
— Това е първото, ваша милост. — Извадих едната плоска бутилка.
— Бренди ли е? — приглушено попита той с надежда.
Поклатих глава и отворих бутилката. Когато усети миризмата й, Алверон сбърчи нос и се отпусна назад върху възглавниците.
— В името на божиите зъби! Сякаш това, че умирам, не е достатъчно. Масло от черен дроб на треска?
Кимнах сериозно.
— Отпийте две големи глътки, ваша милост. Това е част от лечението ви.
Маерът не направи никакъв опит да вземе шишето.
— Никога не съм можел да преглътна това нещо, а напоследък повръщам дори и чая си. Няма да се насилвам да го пия само за да го повърна след това.
Кимнах и отново запуших бутилката.
— Ще ви дам нещо, което да спре повръщането.
На нощната масичка имаше чайник с вода и аз се захванах да му приготвя чаша чай.
— Какво слагаш вътре? — Той немощно проточи врат, за да види какво правя.
— Нещо, което да прекрати повдигането, и нещо, което да ви помогне да изкарате отровата от организма си. Малко лауданум, който да успокои непреодолимата ви нужда от офалум, и чай. Ваша милост слага ли си захар?
— Обикновено не. Но предполагам, че без нея ще има вкус на блатна вода.
Добавих една лъжичка захар, разбърках я и му подадох чашата.
— Отпий първо ти — подкани ме Алверон, докато пребледнял и мрачен ме наблюдаваше с проницателните си сиви очи.
Усмихна ми се с ужасяваща усмивка.
Поколебах се, но само за миг.
— За здравето на ваша милост — казах аз, отпих голяма глътка, направих гримаса и добавих още една лъжица захар. — Ваша милост се оказа прав. Наистина има вкус на блатна вода.
Маерът взе чашата с двете си ръце и започна да пие решително на бързи глътки.
— Отвратително е — простичко отбеляза той, — но е по-добре от нищо. Знаеш ли колко е ужасно да си жаден, но да не можеш да пиеш от страх да не повърнеш? Не бих го пожелал дори на куче.
— Изпийте го до дъно — препоръчах му аз. — Би трябвало стомахът ви да се успокои след няколко минути.
Отидох в другата стая и изсипах новото шишенце с лекарство в поилките на бързолетките. С облекчение видях, че те продължават да пият от нектара с отварата. Тревожех се, че може да започнат да го избягват заради промяната във вкуса му или от инстинкт за самосъхранение.
Освен това се безпокоях, че оловото може и да не е отровно за бързопийките, а също и че може да е необходим повече от един цикъл, за да се прояви действието му. Опасявах се, че едва ли ще имам повече от няколко дни заради нарастващата избухливост на Алверон. Болестта му също ме тревожеше. Както и възможността догадките ми да се окажат напълно погрешни.
Отново се върнах при него и го заварих да държи празната чаша в скута си. Приготвих още един чай като първия и той бързо го изпи. След това двамата седяхме мълчаливо в продължение на петнайсетина минути.
— Как се чувствате, ваша милост?
— По-добре — неохотно призна той и аз забелязах, че леко провлича думите, — много по-добре.
— Вероятно причината е в лауданума — обясних аз. — Но стомахът ви вече би трябвало да се е поуспокоил. — Подадох му бутилката с масло от черен дроб на треска. — Две големи глътки, ваша милост.
— Наистина ли това е единственото нещо, което може да се направи? — отвратено попита маерът.
— Ако аптеките на Университета ми бяха подръка, щях да намеря и нещо по-приятно, но в момента това е единственото, което може да ползваме.
— Направи ми още една чаша чай, с която да го прокарам.
Той взе шишето, отпи две малки глътки и ми го върна, изкривявайки уста от отвращение.
Въздъхнах вътрешно.
— Ако ще сърбате така, ще стоим тук цяла нощ. Отпийте две големи глътки като онези, с които моряците се наливат с евтино уиски.
— Не ми говори като на малко дете — намръщи се той.
— Тогава се дръжте като мъж — рязко му отвърнах аз, с което го накарах слисано да замълчи. — По две глътки на всеки два часа. До утре трябва да сте изпили цялото шише.
— Да ти припомня ли с кого разговаряш в момента? — Очите му се присвиха опасно.
— Говоря с болен човек, който не иска да си изпие лекарството — отвърнах аз с равен глас.
В размътените му от лауданума очи проблесна гняв.
— Една пинта* рибешко масло не е лекарство — изсъска Алверон. — Това, което искаш, е гадно и неразумно. Не мога да го направя.
[* Мярка за обем, равна на 0,47 л. — Бел.прев.]
Втренчих се в него с най-смразяващия си поглед и взех бутилката от ръката му. Без да отместя очи, изпих цялото й съдържание. През хранопровода ми минаваха глътка след глътка и аз продължавах да гледам маера в очите. Наблюдавах как гневът на лицето му в началото бе заменен от отвращение, за да се превърне после в изражение на безмълвно, макар и отвратено, страхопочитание. Обърнах шишето, мушнах пръста си вътре и го облизах до капка.
Извадих втората плоска бутилка от джоба на плаща си.
— Това щеше да е дозата ви за утре, но сега ще трябва да я изпиете тази нощ. Ако ви е по-лесно, пийте по една глътка на всеки два часа. Това би трябвало да е достатъчно. — Подадох му шишето, все още без да откъсвам очи от неговите.
Алверон го взе мълчаливо, отпи две големи глътки и затапи бутилката с мрачна решителност. При благородниците гордостта винаги е по-подходящо средство за упражняване на натиск от разума.
Порових в един от джобовете на тъмночервения си плащ и извадих пръстена на маера.
— Предишния път забравих да ви го върна, ваша милост — подадох му го аз.
Той понечи да протегне ръка да го вземе, но се спря.
— Задръж го засега. Предполагам, че поне толкова си заслужил.
— Благодаря ви, ваша милост — казах аз, като се постарах изражението на лицето ми да остане сдържано.
Не ми беше предложил да нося пръстена, но фактът, че ми позволи да го задържа, бе значителна крачка напред във взаимоотношенията ни. Независимо как щеше да се развие опитът му да ухажва лейди Лаклес, днес бях успял да му направя впечатление.
Сипах му още чай и реших да продължа да му давам указания, докато все още ми обръща внимание.
— Тази нощ трябва да изпиете остатъка от чая в чайника, ваша милост. Но запомнете, че това е цялото количество, с което ще разполагате до утре. Когато изпратите да ме повикат на сутринта, ще ви приготвя още. Тази нощ трябва да се опитате да поемете колкото се може повече течности. Най-добре е да пиете мляко. Сложете в него малко мед и така ще ви е по-лесно да го приемате.
Алверон се съгласи и сякаш се готвеше да задреме. Знаех колко тежка нощ му предстои, затова реших да го оставя да се унесе. Събрах нещата си и излязох от стаята.
Стейпс чакаше отвън. Казах му, че господарят му спи, и му заръчах да не изхвърля чая от чайника, тъй като негова милост ще иска да пие още от него, щом се събуди.
Когато си тръгвах, огледът, който ми направи прислужникът, не беше просто леден както преди. Той бе изпълнен с омраза и направо злобен. Едва след като затвори вратата след себе си, осъзнах как изглеждат нещата в неговите очи. Той предполагаше, че се възползвам от маера в момента на неговата слабост.
По света има много такива хора — пътуващи лекари, които без всякакви угризения злоупотребяват със страховете на безнадеждно болните. Най-добрият пример за това е Мъртвокоприв — продавачът на лекове в „Три пенита за едно желание“. Това безспорно е най-презираният персонаж от всички драми и няма публика, която да не ръкопляска, когато го приковават към позорния стълб в четвърто действие.
Разсъждавайки за това, се сетих за пепелявия цвят на лицето на Алверон и колко крехък изглеждаше той. Докато живеех в Тарбеан, бях виждал здрави, млади мъже да си отиват от липсата на офалум, а маерът не беше нито млад, нито здрав.
