Неизв. - Анди Макдермът Нина Уайлд и Еди Чейс 5 Операция Озирис
Спомни си думите на Лола, че Мейси вероятно има проблеми с египетската полиция и почти се отказа да се занимава с нея, но подтиквана от новооткритото си желание да се занимава с нещо, тя внезапно реши да ѝ се обади. Най-близката станция на метрото се намираше на петнайсетина минути пеша, затова реши да ѝ звънне, докато се придвижва към нея. Излезе от апартамента и още докато слизаше по стълбите, започна да набира номера.
- Ало? - разнесе се мъжки глас.
- Здравейте - каза Нина, готова всеки момент да натисне бутона за прекъсване на разговора. - Мога ли да говоря с Мейси Шариф?
Колебание, следвано от предпазлив въпрос:
- Кой се обажда?
- Казвам се Нина Уайлд. Оставила ми е съобщение да я потърся.
От другия край на линията се чу приглушен шум - мъжът беше закрил говорителя с ръка. Последва размяна на реплики с някой друг, дочу се развълнуван вик. Нина повдигна вежди. Явно тази Мейси много искаше да разговаря с нея.
Последва изтракване - телефонът премина в други ръце.
- Ало? Ало! Доктор Уайлд, там ли сте? Настина ли сте вие? - Жената имаше южняшки, леко напевен акцент.
- Да, здравейте - отвърна Нина. Тя излезе на тротоара, заобиколи големия червен пикап „Додж Рам”, паркиран точно пред входа ѝ, и прекоси улицата. - С Мейси ли говоря?
- Да, точно така! Доктор Уайлд, благодаря ви, че се обадихте, за мен е истинска чест да говоря с вас! Наистина! Аз съм ваша голяма почитателка!
Почитателка? Нина не знаеше как да приеме думите ѝ. Това не беше някаква шега, нали?
- Ъ-ъ-ъ… благодаря. Оставили сте съобщение в АСН, че искате да говорите с мен?
- Да. Вижте, това може да прозвучи странно и може би малко стряскащо, но настина бих искала да се видим. Трябва да ви покажа нещо. Все още живеете в Ню Йорк, нали?
Нина огледа улицата.
- Може и така да се каже.
- Аз съм отседнала при един приятел в Ийст вилидж. Възможно ли е да се срещнем?
- Всъщност сега съм тръгнала към Манхатън - изтърси Нина, без да се замисли, преди да осъзнае, че е пропиляла шанса си учтиво да отклони поканата. - Но не знам дали ще намеря време днес.
- Готова съм да се срещна с вас където и да е, когато и да е - само ми отделете десетина минутки.
- За какво?
- Става въпрос за разкопките на доктор Бъркли в Египет.
Споменаването на Бъркли я върна към предишния ден и унизителната среща с Ротшилд, което въобще не подейства като стимул да приеме молбата на Мейси.
- Тези разкопки нямат нищо общо с мен - каза тя. - Ако искате да говорите за тях, по-добре се обърнете към някой в АСН.
- Не, наистина трябва да покажа това на вас! Лично. Щом го видите, веднага ще разберете защо. Моля ви, доктор Уайлд! Само десет минутки. Дори пет. Много е важно.
Умоляващият ѝ глас звучеше наистина искрено.
- Вижте - каза най-накрая Нина, - имам среща с една приятелка, с която по-късно ще вечеряме заедно. Можем да се видим за малко след това. - Ийст вилидж беше старият ѝ квартал, намираше се недалеч от мястото, където щяха да вечерят с Лола. Тя се опита да се сети за някое местенце, което да се намира близо до станцията на метрото, за да може след това да се прибере бързо. - На Седма, близо до Второ авеню има едно кафене, нарича се „52 Пърк-ъп”. Ако ми остане време, може да се срещнем там. Но нищо не мога да обещая.
- Страхотно - отвърна Мейси с очевидно облекчение. - Благодаря ви, доктор Уайлд. Благодаря, че ми се обадихте.
- Няма проблем. Довиждане. - Нина прекъсна връзката, чудейки се какво да измисли, за да се отърве безболезнено от Мейси. Каквото и да имаше да казва за разкопките на Бъркли, това не я засягаше.
Но пък за десет минути нямаше да умре.
*
Еди забеляза дългата опашка пред нощния клуб в края на улицата. Макар че беше сравнително рано, хората се бяха струпали отпред с надеждата да успеят да се вмъкнат в един от най-популярните клубове на Горен Ийст сайд.
- Изглежда яко, а? - рече Грант, докато яркооранжевото му ламборгини се носеше плавно по улицата. За ежедневните си обиколки из Ню Йорк актьорът разчиташе на показната анонимност на лимузините под наем, но когато искаше да бъде забелязан, вземаше много по-ефектно превозно средство.
- Виж каква тълпа - по дяволите, виж какви крака! - Той свали прозореца, за да огледа по-добре момичетата с къси полички, които чакаха да влязат. Колата вече беше привлякла вниманието и когато хората осъзнаха, че зад волана ѝ седи холивудска звезда, реакцията им можеше да се сравни с избухването на безредици. Грант ги дари със скъпата си усмивка и махна с ръка, форсирайки двигателя така, че да им позволи да усетят частичка от 631-та конски сили на суперавтомобила.
Част от тротоара пред входа на клуба беше оградена с кадифени въжета: ВИП секцията. Грант спря пред нея и едно момче в униформа притича да вземе ключовете за колата. Той слезе от нея и се изправи пред плеядата щракащи телефони. Никой не потърси името на Еди във ВИП списъка, макар да не го посрещнаха като звезда.
- Хей, момчета, той е с мен - каза Грант на двамата биячи, които застанаха пред Еди със скръстени на гърдите ръце. - Всичко е наред, това е бодигардът ми.
- Тоя дребосък? - избоботи по-едрият от двете горили и се ухили. Еди го изгледа унищожително. След кратко колебание двамата биячи отстъпиха встрани и той последва Грант във вътрешността на клуба. Мощен рев зад гърба им показа, че ламборгинито е поело към паркинга, който се намираше по-надолу по улицата.
Клубът беше на три нива. Най-долу се намираше приличащият на яма дансинг, а на по-високата секция се виждаше дълъг, осветен с неонови лампи бар. Над тях висеше остъклен балкон: ВИП салонът. Музиката беше модерна, също като странните прически на клъбърите, и Еди нямаше представа коя е групата.
- Боже, чувствам се ужасно стар - промърмори той, докато вървеше след Грант към балкона.
*
След прекрасния следобед и вечерята с Лола, Нина почти се беше отказала да звъни на Мейси; всъщност я беше забравила напълно, докато не отвори чантата си, за да провери дали има пропуснати позвънявания, и не видя бележката. Можеше просто да свие рамене и да се прибере у дома, но острото чувство на вина, което я прониза, я накара да промени мнението си.
Нямаше никакви съобщения, затова отново набра номера на Мейси. Вдигна ѝ същият мъж, със същия подозрителен глас, а отнякъде чу Мейси да се обажда: ”Тя ли е? Джоуи, дай ми телефона!”. След секунда гласът ѝ се разнесе в слушалката:
- Ало? Доктор Уайлд, вие ли сте?
- Аз съм - увери я Нина.
- Благодаря ви, че се обадихте. - В гласа ѝ се усещаше облекчение. - Съгласна ли сте да се срещнем?
- Помните ли мястото, за което ви споменах?
- Кафенето? Да, Джоуи знае къде се намира. Може ли да се видим още сега?
- Да, предполагам - отвърна Нина, чудейки се дали иска да се захваща с това. - Ще бъда там след… петнайсет минути.
- Чудесно! Ще ви чакам. Доктор Уайлд, много ви благодаря, че правите това за мен. До скоро. - И затвори.
Нина простена от досада и тръгна към кафенето. Искаше всичко да свършва по-бързо.
Ийст вилидж не се беше променил много за двете години, откакто го беше напуснала; някои магазини и ресторанти бяха сменили собствениците си и няколко сгради бяха реновирани, но „52 Пърк-ъп” изглеждаше по същия начин, както едно време. Картините по стената в дъното бяха на други местни художници, сервитьорите бяха различни, но всичко останало си беше все така бохемско, както някога.
Освен това беше и малко; за няколко секунди щеше да разбере коя е Мейси, дори да не беше скочила да я посрещне.
- Доктор Уайлд! Здравейте!
- Явно вие сте Мейси - рече Нина, приближавайки се към масата ѝ. Мейси Шариф изобщо не изглеждаше така, както беше очаквала; смяташе, че щом участва в толкова важни разкопки, като тези на Сфинкса, ще бъде поне аспирантка. Но изключително привлекателното младо момиче с черна коса, вързана на опашка, което седеше пред нея, беше твърде малко дори за абсолвентка, може би беше още тийнейджърка. Освен това беше облечена като за ваканция, а не като студентка - освен ултра късата дънкова пола, тя носеше прилепнала маркова блузка, която подчертаваше бюста ѝ. През ума на Нина мина злобната мисъл, че Бъркли сигурно я е избрал не заради академичните ѝ постижения, но тя бързо се засрами от нея. Не знаеше нищо за момичето; поне можеше да я остави да се докаже.
- Да, аз съм. Здравейте. - Мейси изглеждаше наистина поласкана от срещата; може наистина да ѝ беше почитателка. - Толкова се радвам, че Лола е успяла да се свърже с вас. Опитах да ви се обадя на номера в телефонния указател, но телефонът беше изключен. Реших да ви посетя лично, но портиерът каза, че сте се преместили.
- Да, преди няколко месеца. - Нина усети леко притеснение; възможно беше Мейси да не е просто почитателка, а фанатичка. Но момичето изглеждаше съвсем нормално и достатъчно учтиво.
- Искате ли кафе?
- Не, благодаря. - На масата седеше още един човек, момче на възрастта на Мейси с изкуствен тен, огърлица от дървени мъниста и щръкнала коса, която го правеше да изглежда като герой от японски комикс. Момчето бързо огледа Нина от глава до пети, след което отново заби поглед в гърдите на Мейси.
