Неизв. - Л. Рон Хабърд Страх
От човека определено лъхаше на разложено - разложено и засъхнала кръв, косъмчетата по врата на Лоури пастръхнаха.
- Защо пък банкнота от един фут?
- Че защо пък пе? И аз трябва да ям, като тебе. Мога да ги направя нещата съвсем леко, а мога и да измисля голяма гадост. Ако искаш да ме послушаш, още сега ми бутни някоя банкнота и да се заемаме с работата. Хич не обичам да се мотая. Сковано е каквото трябва и само ще оплескаме нещата, ако се бавим, пък и ти само ще си късаш сърцето. Какво ще кажеш?
- Не… не зная за какво говорите.
Онзи вдигна фенера и се вгледа в Лоури.
- Хъммм. А пък ми изглеждаше доста схватлив.
Той пак остави фенера долу и взе дългото змиевидно пещо от скута си. Загрубелите пръсти започнаха работа.
Лоури усещаше в себе си бавното нахлуване на смъртния страх. Джек Кеч. Познато име. Но беше сигурен, че никога досега пе е срещал този човек. Джек Кеч…
Изведнъж Лоури разбра какво прави мъжът отсреща. Нещото беше въже! И той правеше от него примка
за бесене!
И тези стъпала. Тринадесет! Дървената платформа … ешафод!
- Не! - кресна Лоури. - Не можеш да го направиш! Нямаш право!
- Хей! Хей, Лоури! Джим Лоури! Я се върни тук! Не можеш да ми избягаш! Лоури… Джим Лоури…
Обувките на палача трополяха тежко зад него, наметалото плющеше гръмовно.
Лоури опита да се задържи на ръба на нови стъпала, повече ги усети, отколкото видя, но те бяха хлъзгави и не можа да спре. Очакваше разтърсващия удар в стъпалата по-надолу…
Но не се удари в нищо.
Падаше, извиваше се, преобръщаше се, надолу, надолу, надолу през мастиленото нищо, в ужаса на пропадането, със стомах свит на буца от предсмъртното страдание. Надолу, надолу, надолу през мъгли, през шибащи клони на дървета и пак мъгли.
Отведнъж Лоури се озова легнал в типя, лепкаво процеждаща се през пръстите му, миришеше на смърт и на пшене. Някъде нещо се движеше из чернилката. Пропукваха раздвижени храсти, нещо горещо и тежко дишаше, нещо търсеше.
Колкото можеше по-тихо Лоури отпълзя настрани. Прекалено тъмно беше, за да го видят. Ако успее да не вдига шум…
- Лоури! Джим Лоури!
Лоури се притисна в смърдящата кал и застина неподвижно.
- Значи си мислиш, че не мога да те видя, Джим Лоури! Почакай малко. Имам нещо за тебе.
Гласът на Джек Кеч приближаваше, Лоури знаеше, че докато той самият нищо не вижда, сигурно
палачът ясно го различава. Лудо скочи и се запрепъва надалеч от гласа. Драскаха го тръни, затънал дънер му се препречи, но до колене в тинята той някак драпаше напред.
- Джим Лоури, мога да ти кажа къде да намериш шапката си. Искам да ти помогна. - Шумно изплюва-не. - Няма да ми се измъкнеш.
Лоури навлезе в топла вода, тинята остана под нея, изпаренията лъхаха на разложено. Той бързаше напред.
- Опитвам се да ти помогна, Джим Лоури! - Джек Кеч сякаш говореше съвсем наблизо. - Само това искам, да ти помогна. Мога да ти кажа къде да си намериш шапката. Не искаш ли да ме слушаш?
Болен и уморен, Лоури се пльосна по лице, отново се измъкна от тинята и се повлече.
- Ама аз пе искам да ти направя нещо лошо -молеше гласът на Джек Кеч. - Само искам да те обеся! - Той плю и изруга. - Ей това получава човек, като се опитва да помогне. Лоури! Върни се! Искам да ти кажа къде да си намериш шапката!
Под краката му вече имаше твърда почва и Лоури тичаше надалеч през кадифения мрак. Внезапно могъща сила го блъсна в гърдите и го повали наполовина удавеп сред жестока бъркотия от пясък и морска вода, сграбчи го и го затегли надолу кьм дълбокото. Той потъваше!
Отвори устада закрещи и се задави със солепа вода. Нещо го задържаше долу, навсякъде около него имаше зеленикава светлина, можеше да види сребристите мехурчета на дишането си да се издигат кьм повърхността.
В миг се намери горе, измъченото му тяло вдишваше жадно въздух наравно с морска вода. Кашляше, повръщаше и се опитваше да вика за помощ. Паниката утихна и той откри, че съвсем лесно се задържа на повърхността. Дишането му стана нормално, той се обръщаше във водата и трескаво се оглеждаше за Джек Кеч, но не забеляза никакъв признак за присъствието на палача. Вместо него видя дълга ивица джунгли покрай брега, жълт плаж окъпан в бели вълни, гигантски зелени дървета приведени над водата. Морето беше синьо и небето беше синьо, нито звук не проникваше в това мирно спокойствие. Лоури с благодарност се потопи в красотата на това място н се удивляваше на приятната топлина около себе си. Все така оглеждаше брега, но не заради Джек Кеч. Смътно си спомняше, че е загубил нещо… загубил е четири часа. Ще трябва някак да ги намери, въпреки всички предупреждения. Ще трябва някак да подреди паметта си, за да знае точно…
И тук притъмняваше, появи се вятър, отначало съвсем тихо, после засвири, вълните се раздвижиха неспокойно. Започваше да усеща умора.
Внезапно разбра, че в дълбините под него има нещо, което ще се стрелне нагоре и ще го завлече със себе си, че там има много черни и ужасни неща, неподдаващи се на описание, които биха го сграбчили, за да го разкъсат.
Заплува към брега в натежаващия мрак. Беше му необходим всеки остатък от разум, за да не забърза в сляпа паника и за да не мисли само за съществата, които би трябвало да шават там долу. Във въздуха се носеше рев, ударите на разбиващи се вълни, вгледа се през тях и видя появяващи се и изчезващи големи колони от разпенена вода, разбиваща се в бял бяс върху назъбени скали. Промени посоката. Ако се опита да излезе на брега тук, ще бъде смазан до неузпаваемост
и все пак не можеше дълго да остане в тази вода, всеки момент нещо ще се пресегне и ще го прехапе на две. Не можеше и да поеме обратно, морето като че го тласкаше насила към зъбите на брега, показващи се в буйството на вълните. Мълнии мятаха отнякъде яркосини наметала върху света. Но не чуваше друг гръм освен прибоя. Налитащите вълни го повдигаха два-три метра и го хвърляха надолу, всеки път по-близо до скалите. Не можеше да чува, не можеше да диша. Водата го хвана в капан - ако не се удави, ще бъде превърпат в кървава каша.
Нещо се блъсна в него и той се сви. Пак го блъсна и този път погледна. Парче дърво! Но макар че го сграбчи конвулсивно, знаеше, че е с чудновата форма и няма право да го докосва.
Нещо се появи над парчето дърво. Той погледна нагоре.
Видя книга, държана от две ръце. Това беше всичко. Само една книга и две ръце.
- Сега се дръж здраво - каза някак мазен глас. -Скоро всичко ще се оправи. Но трябва да се държиш здраво и да си затвориш очите и да не виждаш нищо и да не чуваш нищо, освен това, което аз ще ти кажа да видиш и да чуеш. Вярвай в мен и изпълнявай точно, каквото ти кажа…
Гласът заглъхна в далечината, но само защото умората потопи лицето на Лоури в уютната възглавница на водата, докато почти безчувствените му ръце още стискаха парчето дърво.
ГЛАВА ЧЕТВЪРТА
„Хайде, хайде сега! Ще се оправиш. Едно хубавичко наспиване в участъка ще ти дойде добре. Ако пък мога да разбера защо хората се натряскват… Я, че това бил професор Лоури!“
Долавяше думите смътно, най-накрая усещането за докосващи го ръце достигна съзнанието му. Остави се да му помогнат да стане от мокрите плочки, чувстваше се пребит и нездрав.
Под уличното осветление дъждът се изсипваше на сребърни облаци, които придаваха блясък на всичко наоколо. Влажна, хубава миризма изпълваше нощта, миризма на разлистване и възраждане на земята.
Старият Били Уоткинз стоеше до него с развяващо се пончо и го крепеше. Старият Били Уоткинз, който бе млад полицай в детството на Лоури. Веднъж арестува Лоури, защото караше велосипеда си по тротоара, друг път се оплакваше, че е счупил прозорец. А сега старият Били Уоткинз можеше да поддържа изправен Джим Лоури, професор в „Атуърти“ и да се отнася към пего с уважение, макар че изглеждаше малко стреснат. Мокрите му мустаци висяха на кичури, за разнообразие дъждът беше измил от тях остатъците на дъвкан тютюн.
- Чудя се, - дрезгаво каза Лоури, - колко ли съм лежал тук.
- Я да видим, според мене някъде към пет минути, а може и да са шест. Значи, идвам насам по това време, тръгвам към Църковната улица, сещам се, че забравих да се обадя в участъка от тук, та като се върнах, ето ви и вас, легнал на тротоара.
- Колко е часът?
- Ами като гледам, скоро ще стане четири часа. Слънцето скоро ще изгрее. Да пе би жена ви да е болпа? Видах запалени лампи в къщата.
- Не. Не, Били, май аз съм болният. Бях излязъл да се разходя…
- Сигурно не ви е идвал сънят. Мене ако питате, една чаша хубаво горещо мляко стига да приспи човек. Добре ли сте сега?
- Да. Сега вече съм добре.
- Сигурно сте се спънал и сте падпал. Имате рана па лицето и трябва да сте си загубил шапката.
- Да… да, трябва да съм я загубил. Сигурно съм се спънал. На коя улица сме?
- На вашата, разбира се. А ей там е вашата къща, на по-малко от десетина метра зад вас. Хайде, ще ви помогна да изкачите стъпалата. Чувах да казват, че сте прихванал от ония тропически болести. Ама прислужницата па мисиз Чалмърз каза, че не било страшно. И защо ли ви трябва да бродите из разни страни, дето има само езичници, а, Джими… исках да кажа, професор Лоури?
