Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Глава 18
За злите духове, свещениците и за една важна задача
— Името и славата ви, ви изпревариха — рече капитан Вайнс на Дризт, докато отиваха към мостика.
Пред тях тъмнееха неравните очертания на Портата на Балдур, големият пристанищен град, разположен между Калимпорт и Града на бездънните води. Зад внушителните кейове се издигаха десетки постройки, от ниски складове до високи, здраво укрепени сгради, с бойници и наблюдателници, което придаваше на цялото място особен, някак назъбен вид.
— Моят човек не е срещнал никакви проблеми да уреди кораб, който да ви вземе със себе си по реката — продължи капитанът.
— Разумни хора ще да са, щом се съгласяваш да пуснат мрачен елф на борда си — сухо отбеляза Бруенор.
— Не чак толкова — не му остана длъжен Дризт. — Щом приемат и джуджета.
— Всъщност екипажът се състои точно от джуджета — уточнението на Вайнс накара Дризт да изохка, а Бруенор да се изсмее с глас. — Капитан Бъмпо Гръмотевичния юмрук и брат му Донат, както и двама техни трети братовчеди по майчина линия.
— Добре ги познаваш — подхвърли Кати-Бри.
— Всички, които се срещнат с Бъмпо, се срещат и с неговия екипаж, а спор няма — видиш ли ги веднъж, не е лесно да ги забравиш — обясни Вайнс. — На моя човек никак не му е било трудно да ги убеди — и четиримата били чували за Бруенор Бойния чук и как си е възвърнал Митрил Хол. Чували са и за спътниците му, разбира се, включително и за един елф на мрака.
— Обзалагам се, че така и няма да доживееш да се превърнеш в герой в очите на група джуджета — подметна Бруенор на Дризт.
— Аз пък се обзалагам, че няма да настъпи денят, в който да поискам подобно нещо — отвърна елфът в същия дух.
Междувременно петимата бяха стигнали до бордовата ограда и Вайнс се отдръпна от мостика.
— На добър час — рече той. — И дано се завърнете живи и здрави у дома си. А ако ме откриете в Портата на Балдур, когато си свършите работата, може би отново ще пътуваме заедно.
— Може би — съгласи се от учтивост Риджис, макар и четиримата да знаеха, че стигнат ли до Кадърли и успеят ли да унищожат кристалния отломък, най-вероятно ще помолят свещеника да ги върне обратно в Лускан с магия.
Все още им оставаха около две седмици път и то ако се движеха наистина бързо, а Кадърли можеше да ги пренесе до северния град само за няколко минути. Така поне казваха Дризт и Кати-Бри, които веднъж вече го бяха правили. По този начин щяха да започнат да търсят Уолфгар, без да губят никакво време.
Влязоха в града, без да срещнат никакви неприятности и макар че Дризт привлече доста погледи, те не бяха гневни или заплашителни, а по-скоро изпълнени с любопитство. Елфът нямаше как да не сравни сегашното си посещение в града с първия път, когато бе минал оттук, в преследване на Артемис Ентрери, който бе отвлякъл Риджис в Калимпорт. Тогава Дризт носеше вълшебна маска, която му позволяваше да се преобрази в светъл елф.
— Май не е като миналия път? — Изражението на елфа не бе убягнало от вниманието на Кати-Бри, която добре знаеше историята на предишното му посещение по тези земи.
— Винаги съм искал да влизам в градовете по Саблен бряг, без да се крия — отвърна приятелят й. — Изглежда, че работата ни с капитан Дюдермонт най-сетне ми е спечелила това право. Славата ми спестява поне част от огорченията, които срещам заради расата си.
— И смяташ, че това е нещо хубаво? — попита Кати-Бри, видяла почти незабележимата гримаса на приятеля си.
— Не знам — призна той. — Харесва ми, че мога да отида на много места, без да се страхувам, че ще бъда прогонен.
— Но те боли, задето е трябвало да си извоюваш това право — довърши младата жена вместо него. — Когато ме гледаш, знаеш, че на мен не ми се е налагало да се боря за подобно право. Гледаш Риджис и Бруенор, полуръст и джудже, и си казваш, че те могат да ходят, където си поискат, без да трябва да си спечелят това право преди това.
— Не — отвърна Дризт, — не ви завиждам за това. Но вижте само погледите им!
При тези думи той кимна към хората наоколо, които почти до един се обръщаха след него, някои с възхищение в очите, други — с изумление.
— Дори когато никой не те спира, пак не си свободен — най-сетне го разбра младата жена.
Ако трябваше да избира между предразсъдъците и ненавистта, с които се сблъскваше преди, и също толкова невежото любопитство, което срещаше сега, несъмнено предпочиташе второто. Ала и двете не бяха нищо повече от затвор, който го впримчваше в капана на славата му и не му позволяваше да надскочи ограниченията на своята раса.
— Ха, остави ги тез’ глупаци! — намеси се Бруенор.
— Онези, които те познават, знаят истината за теб — обади се и Риджис.
Дризт се усмихна. Много отдавна беше изоставил всяка надежда, че някой ден ще бъде напълно приет сред обитателите на Повърхността — напълно заслужената слава на злодеи и предатели, с която бе обвеяно името на събратята му, винаги щеше да го предхожда. Вместо това се бе научил да насочва усилията си към онези, които му бяха най-близки, онези, които го познаваха и обичаха такъв, какъвто бе, независимо от цвета на кожата му. А сега до него бяха трима от най-верните му приятели, прекосяваха безпрепятствено град след град, с лекота намираха кораби, които да ги вземат на борда си, без никакви затруднения, с изключение на онези, които могъщият Креншинибон им създаваше. Именно за това си мечтаеше Дризт До’Урден от времето, когато за първи път се запозна с Кати-Бри, Риджис и Бруенор и когато те бяха до него, как можеше да се тревожи заради погледите на когото и да било, били те пълни с омраза, или с любопитство!
Не, усмивката, която играеше по лицето му, бе напълно искрена. А ако и Уолфгар бе с тях, елфът нямаше да има за какво повече да мечтае, светът щеше да е съвършен, кралско съкровище, открито в края на дългия, тежък път.
* * *Рай’ги потри ръце, когато в центъра на магическия кръг, който беше очертал, започна да се оформя малка фигурка. Познаваше Громф Баенре единствено по име и макар Джарлаксъл да го беше уверил, че в този случай може да му има доверие, самият факт, че става въпрос за елф на мрака и то такъв, който принадлежи към властващия дом на Мензоберанзан, го изпълваше с дълбоко съмнение. Името, което Громф му беше дал, би трябвало да принадлежи на не особено могъщ и поради това лесен за контролиране обитател на онази Равнина, ала Рай’ги нямаше как да е сигурен, докато съществото не приемеше физически очертания.
