Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Глава 17
Прогонване на духове
Имаше нещо успокояващо в битките, в чувството за превъзходство, с което те го изпълваха, с усещането за контрол, което му даваха. А това, че никой не умираше (макар не един и двама гости да си тръгваха тежко ранени), както и въздействието на алкохола, който притъпяваше съвестта му, само правеха всичко по-лесно и никакво чувство за вина не спираше юмруците му.
Имаше само удовлетворение и усещане за контрол, каквото отдавна не беше изпитвал.
Ако се бе замислил, Уолфгар може би щеше да осъзнае, че всеки нов противник, когото изхвърля от заведението, не е нищо повече от заместител на истинския му враг, онзи, когото не можеше да надвие сам, онзи, който в продължение на седем години го бе подлагал на нечовешки мъчения.
Ала варваринът гледаше да не се замисля много-много. И този път той просто се наслади на момента, в който юмрукът му се заби в гърдите на поредния развилнял се клиент. Високият, строен мъж политна назад, препъна се и подскочи неконтролируемо, докато най-сетне се стовари върху една пейка на шест-седем метра от варварина.
Уолфгар го последва и като го сграбчи за яката и през слабините (при което изскубна по цял сноп косми и от двете места), го вдигна над главата си.
— Току-що бях поправил прозореца — безпомощно отбеляза Арумн, виждайки накъде се е прицелил исполинът.
Победеният мъж полетя право през стъклото и се сгромоляса от другата страна на улицата.
— Пак ще го поправиш — отвърна Уолфгар и хвърли на кръчмаря такъв поглед, че той не посмя да каже нищо повече, само поклати глава и отново се залови да бърше бара, напомняйки си, че със завидния ред, който бе въдворил в заведението, варваринът бе привлякъл голям брой посетители.
Сега хората идваха в кръчмата, за да открият спокойно местенце, където да прекарат нощта, други пък бяха любопитни да видят страховития варварин в действие. Някои пристигаха с намерението лично да изпитат силата му, ала повечето предпочитаха да наблюдават отстрани. Никога досега „Кривата сабя“ не бе приемала толкова гости и никога в кесията на Арумн не бяха подрънквали повече жълтици.
Но колко повече щяха да бъдат те, помисли си той, ако не му се налагаше постоянно да поправя какво ли не из заведението.
— Не биваше да го прави — отбеляза един мъж, застанал край бара. — Този, когото току-що хвърли, беше войник, Роси Дуун.
— Не носеше униформа — отвърна Арумн.
— Нарочно дойде цивилен. Искаше да види на какво е способен този твой Уолфгар.
— Е, видя — въздъхна примирено кръчмарят.
— И отново ще го види — увери го мъжът. — Само че следващия път Роси няма да е сам.
Арумн отново въздъхна и поклати глава, не от страх за Уолфгар, а защото си мислеше за разходите, които цяла група войници, дошли да се бият с варварина, щяха да му създадат.
Уолфгар и този път прекара остатъка от нощта в стаята на Дели Кърти, като не пропусна да си вземе пълна бутилка, докато отиваше натам, както и още една, когато си тръгваше. След това се отправи към пристанището и дълго седя на кея, загледан в пъстроцветните отблясъци, които първите слънчеви лъчи хвърляха върху водата.
* * *Йоси Локвата ги видя пръв. Дойдоха още на следващата вечер, шестима мъже с мрачни лица, сред които и онзи, когото предишната нощ един гостенин бе разпознал като Роси Дуун. Насочиха се към другия край на помещението и след като пропъдиха неколцината клиенти, насядали там, събраха три пейки една до друга, така че да могат да се разположат с гръб към стената.
— Тази вечер има пълнолуние — отбеляза Йоси и Арумн го разбра.
Всеки пък, когато имаше пълнолуние, свадите в „Кривата сабя“ като че ли избухваха по-лесно и бяха по-ожесточени. А тази вечер в кръчмата сякаш се бяха събрали всички побойници и престъпници, които Арумн познаваше.
— Цял ден само за това се говори на улицата — прошепна Йоси.
— За пълнолунието ли? — попита Арумн.
— Какво ти пълнолуние! За Уолфгар и онзи Роси. Всички говорят само за боя, който се задава.
— Шестима срещу един — отбеляза ханджията.
— Горките войници! — засмя се Йоси.
Арумн кимна по посока на Уолфгар, който седеше недалеч с халба пиво пред себе си и очевидно също бе забелязал новодошлите. Изражението му, спокойно и леденостудено, накара кръчмаря да потръпне. Очертаваше се дълга нощ.
* * *В другия край на стаята, далеч от шестимата войници, един мъж, тих и ненабиващ се на очи, следеше надигащата се буря с неподправен интерес. Името му бе известно в цял Лускан, но малцина знаеха как изглежда. Професията му бе такава, че по-голямата част от времето си прекарваше в сенките, обвит в тайнственост, ала самото споменаване на името му караше и най-безстрашните главорези да потреперват.
Напоследък Морик Разбойника често слушаше за новия пазач в заведението на Арумн Гардпек, всъщност прекалено често. До ушите му достигаха разказ след разказ за невероятната сила на варварина и неговите подвизи. Разкази за това как, след като получил удар в лицето с тежка сопа, просто тръснал глава и продължил да се бие, сякаш нищо не се е случило. Разкази за това как вдигнал двама мъже високо във въздуха, блъснал главите им една в друга, след което ги запратил — едновременно! — в двата края на стаята. Разкази за това как изхвърлил някакъв човек на улицата, след което изтичал навън и с гърдите си спрял теглена от два коня каруца, за да не прегази приземилия се на краката си пияница…
Морик живееше сред обитателите на улицата достатъчно дълго, за да осъзнава, че повечето от историите бяха преувеличени. Всеки разказвач неизменно се опитваше да засенчи предишния. Въпреки това, не можеше да отрече, че варваринът наистина изглежда внушително, нито пък можеше да си затвори очите за раните по главата на Роси Дуун, войник, когото познаваше лично и когото винаги бе смятал за отличен боец.
Разбира се, Морик, който имаше много уши из улиците на Лускан, беше дочул за намерението на Роси да се върне в „Кривата сабя“ заедно със своите приятели и да му плати за унижението. И, разбира се, чул бе и за намерението на още някого веднъж завинаги да постави новодошлия на мястото му. Ето защо тази вечер Морик бе дошъл, за да гледа, нищо повече. Да прецени огромния северняк и да реши дали притежава силата, уменията и характера, за да се превърне в истинска заплаха.
