Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Глава 12
Място под слънцето
Познаваше града, макар и съвсем бегло. Преди много години беше минал оттук — в едно различно време, изпълнено с надежда и меч за бъдещето, в търсене на Митрил Хол. Малко неща му се виждаха познати, докато крачеше из улиците и попиваше глъчката от многобройните тържища на северния град, зажужал след дългия зимен сън.
Мнозина се обръщаха след него с неприкрит интерес — висок два метра, широкоплещест и як, преметнал великолепен боен чук през рамо, младият мъж представляваше доста необичайна гледка. В Лускан по принцип нямаше кой знае колко варвари, но Уолфгар винаги изпъкваше дори сред собствената си силна раса.
Без да обръща внимание на шепота и любопитните погледи, исполинът бродеше из града, макар и сам да не знаеше къде отива. След известно време забеляза. Домовата кула на мистиците, обиталището на прословутата магьосническа гилдия на Лускан — с необичайната си, подобна на дърво форма, сградата се различаваше лесно. Но и това познато островче насред морето на града, не му беше от особена полза. Толкова много време бе минало, откакто бе идвал тук, че му се струваше като друг живот.
Вървеше ли, вървеше, минутите постепенно се превърнаха в час, после в два, а той обръщаше все по-малко внимание на града около себе си, потънал в мисли за случилото се през последните няколко дни и особено за разплатата с Валрик, която не му бе донесла никакво удовлетворение. Образът на шамана, рухнал насред прътове и кожи, се бе запечатал в съзнанието му.
Младият мъж прокара пръсти през неподдържаната си коса и залитайки, продължи напред. Беше изтощен — от три дни насам (всъщност, от срещата си с небесните жребци) надали бе спал повече от няколко часа. Беше се скитал по пътищата, водещи на запад, докато не зърна в далечината очертанията на града. Когато стражите пред източната порта заплашиха да не го пуснат, той просто се обърна и понечи да си тръгне. Те обаче извикаха след него и му разрешиха да влезе, при условие че не сваля оръжието от гърба си.
Уолфгар не смяташе да се бие, но също така нямаше никакво намерение да им се подчини и просто да си стои, ако някоя битка сама го откриеше. Кимвайки безмълвно, той влезе в града и закрачи из улиците и тържищата му.
Когато сенките започнаха да се удължават, а слънцето вече клонеше на запад, Уолфгар видя пред себе си знак, на който пишеше „Улица на полумесеца“ — място, където беше идвал и преди. Недалеч оттам съзря и табелата на „Кривата сабя“, кръчма, която познаваше от предишното си посещение в града и където се бе забъркал в (би могло да се каже дори, че бе започнал) грандиозно сбиване. Сега, когато разнебитената улица и долнопробната пивница отново бяха пред него, варваринът неволно се запита как изобщо е могъл да очаква нещо различно от подобно място.
Тук се събираха най-низшите слоеве на обществото — крадци и главорези, скитници и бегълци. Младият мъж бръкна в почти празната си кесия и опипа няколкото дребни монети, които се търкаляха на дъното й. Всъщност, съвсем ясно осъзна той, това бе мястото, на което принадлежеше и той самият.
Когато прекрачи прага на „Кривата сабя“, донякъде се притесняваше да не си го спомнят и да не се окаже въвлечен в нова свада, още преди вратата да се е затворила зад гърба му.
Разбира се, никой не го разпозна, а и той не видя лица, които да му се сторят дори най-бегло познати. Иначе мястото си бе съвсем същото. Докато оглеждаше помещението, погледът му инстинктивно се спря върху стената до бара, същата, която преди много години един по-млад Уолфгар бе строшил с главата на един кръчмарски побойник, поставяйки го на мястото му.
Колко преизпълнен с гордост бе тогава, вечно готов за бой. Вярно, и сега не му трябваше много, за да свали оръжието от гърба си или да размаха юмруци, ала подбудите му се бяха променили. Сега Уолфгар се биеше от гняв, от заслепяваща ярост, независимо дали тя имаше нещо общо с противника насреща му или не. Биеше се, защото да се бие или да не се бие му се струваше еднакво безсмислено. А може би го правеше с тайната надежда, че ще загуби, че някой. Враг най-сетне ще надделее и ще сложи край на мъките му.
Докато си проправяше път през пивницата, младият мъж не мислеше за това, не мислеше изобщо за нищо и не гледаше откъде минава и дали не се блъска в многобройните посетители, претъпкали заведението, а когато видя едно свободно място, се настани на него, без дори да попита мъжете, седнали от двете му страни, дали не очакват някого.
После просто зачака, попивайки гледките и звуците, които го заобикаляха — прошепнати откъслеци от чужди разговори, неприлични подмятания към момичетата, които разнасяха питиетата и които винаги имаха не по-малко хаплив отговор на върха на езика си — докато всички те не се превърнаха в успокояващо, монотонно жужене.
Постепенно започна да се унася и накрая главата му клюмна, а рязкото движение го събуди. Понамести се на стола и видя пред себе си кръчмаря, възрастен мъж, с по младежки изправена, широкоплещеста фигура, да бърше някаква чаша.
— Арумн Гардпек — представи се кръчмарят и му протегна ръка.
Уолфгар я погледна, но не я пое.
Без ни най-малко да се смути, възрастният мъж продължи да бърше чашата.
— Нещо за пиене?
Уолфгар поклати глава и извърна очи — не искаше нищо от него, най-малкото безсмислени разговори.
Само че Арумн се наведе през бара, за да привлече вниманието му и рече:
— Не искам неприятности в кръчмата си — спокойно заяви той и хвърли поглед към яките мускулести ръце на варварина.
Уолфгар само махна.
Минутите течаха и макар че мястото се препълваше все повече и повече, никой не обръщаше внимание на Уолфгар и той постепенно си позволи да се поотпусне. Главата му отново започна да клюма и варваринът потъна в сън, заровил лице в ръцете си, положени върху чистия бар на Арумн.
— Ей, ти! — разнесе се изведнъж глас, дошъл сякаш от много, много далеч, след което младият мъж усети как някой го потупва по рамото.
Когато с мъка отвори натежали очи и повдигна глава, видя пред себе си усмихнатото лице на кръчмаря.
— Време е да си вървиш.
Уолфгар го изгледа неразбиращо.
— Къде си отседнал? — попита Арумн. — Ако искаш, мога да изпратя някой да те придружи.
