Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Двадесет и трета глава
И тогава вътре влезе…
— Чини ми се, че май ще трябва да се върнем при онзи глупак, лорд Ферингал — изсумтя Бруенор, докато влизаше обратно в пещерата, в която бяха пренощували.
Наистина, времето се беше оправило, но с това се увеличаваше и рискът от лавини, а дори Бруенор беше изумен от количеството сняг, което беше паднало през нощта.
— Ще стигне до кръста и на някой великан! — съобщи той.
— Ами тогава върви отгоре му — подсмихна се Дризт, ала в действителност на никого от тях не му беше до шеги.
Снегът беше натрупал здравата из цялата планина и точно както елфът беше предвидил, последвалите лавини силно бяха затруднили пътуването им. Навсякъде около тях се свличаха внушителни снежни маси и нерядко им препречваха пътя, така че те трябваше да обикалят часове, ако не и дни наред, за да преодолеят някой проход, който иначе биха прекосили само за час.
— Няма да ги открием, елфе — заяви Бруенор направо. — Скрили са се нейде на топло и бас държа, че цяла зима няма да си покажат мръсните муцуни навън. Няма как да ги открием в тоз’ сняг.
— От самото начало знаехме, че няма да е лесно — напомни му Кати-Бри.
— Пък и нали от онези людоеди в кулата научихме правилната посока — обади се и Риджис. — Вярно, ще ни трябва малко повечко късмет, но ние си го знаем отдавна, нали?
— Ха! — изсумтя Бруенор и така изрита първия камък, който му попадна, че той полетя във въздуха и се блъсна в насрещната стена.
— Какво тогава? — сериозно го попита Дризт. — Да им оставим чука, така ли?
— Или да бъдем живи погребани под планина от сняг, още преди да сме ги открили? — отвърна Бруенор. — Все прекрасни възможности, елфе!
— Или пък да се върнем в Окни и да презимуваме там — допълни Риджис. — И да опитаме отново, когато дойде пролетта.
— Когато „Кървавия кил“ отдавна ще е излязъл в открито море — възрази Кати-Бри. — Когато Шийла Крий и Щитозъб ще са далеч, далеч оттук.
— Да идем на юг, тогаз — предложи Бруенор. — Да намерим Дюдермонт и да тръгнем на лов за пирати заедно с него. А щом открием Крий, ще си вземем чука, а нея ще пратим на дъното на океана, където й е мястото.
След тези думи се възцари мълчание, което дълго време никой не наруши. Може би Бруенор беше прав. Може би търсенето на Щитозъб в планината беше обречено на неуспех и дори на катастрофа. А ако някой имаше право да го прекрати, то това несъмнено беше джуджето — именно то беше изработило бойния чук и пак то го беше подарило на Уолфгар. Ала никой, дори Риджис, когото цялата тази ситуация като че ли засягаше най-малко от четиримата, нямаше желание да се откаже толкова лесно от бойния чук, символ на всичко онова, което Уолфгар някога бе за тях.
Да, може би щеше да бъде по-разумно да изчакат настъпването на пролетта, но Дризт просто не искаше да приеме набиващия се в очите извод, че времето бе направило пътуването им прекалено опасно. Онова, което елфът искаше, бе всичко да приключи веднъж завинаги и колкото се може по-бързо. Искаше най-сетне да открият Уолфгар и да си възвърнат както Щитозъб, така и изгубения символ на онова, което бяха някога, и мисълта да прекара дългите, зимни месеци, без да прави нищо, изобщо не му се нравеше. Когато се огледа наоколо, установи, че тази идея не е по вкуса и на останалите, включително и на Бруенор (или най-вече на Бруенор, въпреки обичайното му мърморене).
Дризт излезе от пещерата, покатервайки се върху снежната стена, която се бе натрупала пред входа през нощта. Изкачи се възможно най-високо и въпреки че яркото слънце пареше чувствителните му очи, се огледа във всички посоки, търсейки път на юг, към морето.
Не след дълго чу някой да се приближава зад него и по звука от стъпките (по-леки от тези на Бруенор, но не така меки, както неговите собствени) позна, че е Кати-Бри.
— И да продължим напред, и да се върнем назад ми се струва еднакво трудно — рече тя, след като се изкачи при него. — Тъй че защо да не продължим напред?
— Мислиш ли, че Бруенор и Риджис ще се съгласят?
— Къркорещия корем тъкмо убеждава Бруенор — обясни младата жена и Дризт я погледна учудено.
Досега Риджис винаги бе първият, готов да свърне от пътя на приключенията и да си потърси някое топло и сигурно местенце, където да се подслони.
— Спомняш ли си как веднъж Артемис Ентрери прие неговия външен вид? — привидно мрачно попита Дризт.
Кати-Бри го погледна сепнато, ала после видя, че се шегува и се усмихна. Въпреки това фактът, че Риджис се е променил, бе доста красноречив — това беше очевидно и за двамата.
— Човек би очаквал след онуй гоблиново копие, дето го улучи в реката, да заобича още повече сигурността и удобствата — отбеляза Кати-Бри.
— Ако не беше получил магическа помощ (и то от най-неочаквания източник), със сигурност щеше да изгуби ръката си и то в най-добрия случай.
Дризт беше прав. Когато гоблиновото копие се заби в рамото на полуръста, приятелите му не можаха да спрат кръвоизлива, въпреки всичките си опити. Всъщност, Дризт и Кати-Бри тъкмо се готвеха да отрежат ръката му — единственият им шанс да спасят живота му, — когато се бе появил един от приближените на Джарлаксъл, преобразен като Кадърли, и им бе предложил да излекува приятеля им с магия.
Риджис бе останал необичайно тих до края на онова приключение, отвело ги в кристалната кула на Джарлаксъл, където Дризт се би с Ентрери. Приятелите бяха преживели много приключения заедно, но никое от тях не бе имало толкова лош край. Не само че не бяха успели да унищожат Креншинибон, ами той попадна в ръцете на опасния водач на Бреган Д’аерте. Това им начинание се бе оказало най-опасното и най-болезненото за Риджис, ала по някаква необяснима причина бе събудило нещо ъ душата на полуръста. Бяха го забелязали почти веднага след завръщането си в Десетте града. Риджис нито веднъж не се бе опитал да се измъкне, докато приятелите му прочистваха пътищата на Долината, а в няколкото случая, когато се бяха натъкнали на врагове, беше отказал да си намери сигурно местенце и да изчака останалите да свършат опасната работа.
А ето че сега се беше заел да убеждава Бруенор да продължат да кръстосват негостоприемната, дори смъртоносна зимна планина, когато замъкът на лорд Ферингал, с топлото си огнище и вкусна храна, бе толкова наблизо.
