Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Четвърта част
В търсене на смисъла
Времето беше ужасно, студът вкочаняваше пръстите ми, ледена коричка тегнеше върху клепачите ми и опитите да си държа очите отворени ми причиняваха болка. Всеки проход криеше опасности — лавина, която само чакаше да ни затрупа, чудовище, готово да се нахвърли отгоре ни. Всяка вечер лягахме да спим с ясното съзнание, че подслонът (в нощите, когато изобщо успеехме да си намерим такъв) може да се срути върху нас и да ни затрупа така, че никога да не успеем да изпълзим отдолу.
И над мен, и над най-скъпите ми приятели тегнеше смъртна опасност.
Никога през живота си не съм бил по-щастлив.
Защото имахме цел, която ни тласкаше напред, която ни водеше през дълбок сняг и люти бури. Целта ни беше ясна, пътят ни — правилен. Прекосявайки снежната планина в търсене на Шийла Крий и откраднатия Щитозъб, ние защитавахме онова, в което вярвахме и следвахме сърцата си.
Макар че мнозина търсят пряк път към познанието, да се избяга от тази най-простичка истина е невъзможно успехът се ражда в трудностите, а от него се ражда най-чистата радост и онова чувство на гордост от постигнатото, което ни превръща нас, мислещите същества, в това, което сме. Често съм чувал някой да казва, че само да имал кралско съкровище, би бил най-щастливият на света. Винаги съм си налагал да не споря с такива хора. Разбира се, подобно твърдение съдържа зрънце истина — богатството със сигурност би донесло известно благоденствие на бедните, но макар че златото задоволява насъщните ни нужди, пътят към щастието не е покрит с него, особено ако е получено наготово.
Ни най-малко! Пътят към щастието е покрит с чувството на увереност и ясното осъзнаване на собствената значимост; с усещането, че сме направили света мъничко по-добър и че сме отстоявали онова, в което вярваме, дори да не ни е било лесно. През годините, когато пътувах с капитан Дюдермонт, нерядко се случваше да вечеряме с най-заможните семейства в Града на бездънните води. Споделях трапезата със синовете на най-големите богаташи. Самият Дюдермонт, отраснал в семейството на един от най-големите земевладелци в южната част на града, е един от тях. Мнозина от тези благороднически синчета биха сторили добре да се поучат от капитана, за когото не било достатъчно да почива върху лаврите на предишните поколения. Още съвсем млад той прогледнал за опасността, която полученото наготово богатство крие, и решил какъв да бъде земният му път. Разбрал, че иска да следва сърцето си и да се опита да направи водите на Саблено море по-сигурни за почтените моряци.
Този негов избор да служи на другите може и да му струва живота, така, както моят избор може да ми коства моя, а този на Кати-Бри — нейния по истината е, че ако преди много години бях останал в Мензоберанзан, или по-късно бях избрал сигурността на Десетте града или пък Митрал Хол, нямаше да мога да се нарека жив.
Не, дайте ми пътя и опасностите, които той крие, дайте ми увереността, че вървя в правилната посока, дайте ми чувството, че съм постигнал целта си и че тя е била справедлива, и аз ще бъда щастлив.
Толкова силно вярвам в това, че мога да заявя без капка колебание — дори Кати-Бри да загине, докато крачи заедно с мен по този път, аз пак няма да се върна и да потърся сигурността на Десетте града или Митрал Хол. Защото знам, че тя напълно споделя виждането ми в това отношение. Знам, че тя също няма друг избор, освен да следва този път и да крачи натам, накъдето й повеляват сърцето и съвестта, презряла всяка опасност.
Навярно е такава, защото е била отгледана от джуджета, а в цял Торил няма друга раса, която да разбира тази простичка истина по-добре от сприхавите, брадати джуджета. Техните крале обикновено са най-дейните в целия клан, първи се хващат на работа и първи се хвърлят в битка. Първи замислят могъщо, подземно царство и първи се залавят да разчистят камъните и пръстта в пещерите, където смятат да го създадат. Коравите, трудолюбиви джуджета отдавна са разбрали колко по-ценно е онова, което сами са постигнали, в сравнение с празния разкош, и макар да обичат златото си, разбрали са, че богатството на духа е много по-скъпоценно от него.
И ето че аз крачех в снега, студът сковаваше костите ми, навсякъде дебнеха врагове, а накрая на пътя ни очакваше битка с несъмнено могъщ противник.
Нима слънцето може да грее по-ярко?
Дризт До’УрденДвадесета глава
Пропъдени
Обитателите на Севера мислеха, че познават добре свирепия нрав на зимата, ала в действителност само онзи, който бе бродил из тундрата в Долината на мразовития вятър, или пък бе навлизал в проходите на Гръбнака на света по време на някоя снежна буря, наистина бе в състояние да оцени по достойнство страховитата сила на природата.
Точно такава буря връхлетя четиримата приятели, докато прекосяваха един проход югоизточно от Окни.
Мощни, ледени вихри ги брулеха и ги караха да се привеждат почти одве, за да не бъдат съборени, снегът ги връхлиташе с яростен напор. Вятърът непрекъснато менеше посоката си из тесните урви и не само, че не им позволяваше да си изберат път, който поне малко да ги предпази, ами и виелицата винаги се обръщаше срещу тях и хвърляше сняг в лицата им. Те неведнъж се опитаха да измислят някакъв план и всеки път трябваше да крещят с пълно гърло, долепили уста до ухото на онзи, с когото решаваха да го споделят.
Най-сетне се отказаха, разбрали, че ще си отдъхнат от бурята единствено ако щастието им се усмихне — трябваше им пещера или поне някакво подобие на подслон, което поне малко да ги предпази от свирепите вихри.
Дризт се приведе ниско и постави ониксовата статуетка на затрупаната със сняг пътека. Повика Гуенивар със същата настойчивост, с която би го сторил, ако им предстоеше люта битка. След това отстъпи назад (но не прекалено далеч) и загледа как сивата мъгла постепенно се завихря във формата на огромна котка. Когато миг по-късно пантерата се материализира пред него, той се наведе, за да й обясни какво иска, и тя се хвърли напред, претърсвайки скалните стени и многобройните странични проходи, които тръгваха от главния път.
Дризт също не остана на мястото си, а пое след нея, за да види дали пък той няма да открие нещо. Останалите трима се скупчиха един до друг, за да се предпазят както от бурята, така и от всяка друга опасност, която можеше да се спотайва наоколо. Именно това ги спаси от сигурна катастрофа малко по-късно, когато поредният порив на вятъра набра особено голяма мощ и събори Кати-Бри на едно коляно, а горкия полуръст направо отвя назад. Той тупна по гръб и се затъркаля, борейки се да се изправи или поне да намери нещо, за което да се залови.