Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Двадесета глава
Последната себична постъпка
Яростно ритна търкалящата се наблизо буца пръст, при което навсякъде се разхвърчаха пръски кал. Кракът му срещна връхчето на солиден скален къс, заровен дълбоко в земята, той обаче дори не усети острата болка, която го прониза, защото раната, нанесена на сърцето му — не, на гордостта му! — бе много по-страшна. Хилядократно по-страшна.
Сватбата щеше да се състои в края на лятото, в края на същата тази седмица. Лорд Ферингал щеше да има Мералда, както и собственото дете на Джака.
— Справедливо ли е това! — провикна се той и се наведе, за да вдигне камъка, който бе изритал.
Когато видя, че няма да успее да го измъкне от пръстта, грабна друг и го запрати надалеч, като едва не улучи двамина работници, които се бяха подпрели на лопатите си и си приказваха.
Двамата (единият от тях беше старото, дългоносо джудже) се втурнаха към него, сипейки ядовити проклятия. Той обаче, твърде погълнат от собственото си нещастие, за да разбере, че току-що си е създал още неприятности, дори не ги забеляза…
… поне докато не се обърна и не ги видя да стоят зад него. Ядосаното джудже подскочи и така го цапардоса по носа, че го събори на земята.
— Проклет глупак! — изсумтя то и се накани да се върне на работа.
Заслепен от унижение, без да разсъждава, Джака протегна крак и го спъна.
Само след миг другият селянин го вдигна във въздуха и здравата го разтърси:
— Да не би да искаш да те убия?
— Може би точно това искам — отвърна Джака с дълбока, драматична въздишка. — Да, и последното зрънце радост си отиде от тази смъртна обвивка.
— Момчето е чалнато — рече селянинът, който го държеше.
Джуджето се приближи, свило ръце в юмруци и стиснало зъби. Другият селянин побутна Джака към него, то обаче не го улови, а го блъсна напред, така че младежът се пльосна по очи в калта, след това стъпи върху кръста му с подкованите си ботуши.
— Друг път гледай къде хвърляш камъни! — изсумтя джуджето и натисна, изкарвайки въздуха от дробовете на Джака.
— Момчето е чалнато — повтори другият селянин и двамата се отдалечиха.
Джака остана да лежи в калта, а сълзите му се смесиха с пръстта.
* * *— От хубавата храна в замъка ще да е — засмя се мадам Принкъл, добродушна, посивяла старица, чиято кожа бе толкова набръчкана, че сякаш бе твърде голяма за тялото й.
При тези свои думи тя протегна ръка и закачливо ощипа талията на Мералда.
— Ако всяка седмица си малко по-пълна, как изобщо ще ти ушия роклята? Ей го на, днес си наедряла с цели три пръста.
Мералда се изчерви и извърна очи, за да избегне изпитателния поглед на Присила, която седеше наблизо и не пропускаше нищо.
— Вярно, че напоследък все съм гладна — отвърна девойката. — Непрекъснато хапвам това-онова. Доста съм притеснена покрай сватбата.
И тя хвърли разтревожен поглед към Присила, която от известно време работеше усилено, за да й помогне да се отърве от простоватото си произношение.
По-възрастната жена кимна, но изобщо не изглеждаше убедена.
— Е, значи трябва да намериш друг начин да се успокояваш — усмихна се мадам Принкъл — освен ако не искаш роклята да се сцепи по теб, докато отиваш към олтара.
И тя се разтресе от пристъп на гръмогласен смях, от който тялото й заприлича на гигантска, тресяща се кожена торба. Мералда и Присила се присъединиха към смеха й, ала никоя от тях не изглеждаше особено развеселена.
— Не можеш ли да я преправиш? — попита Присила.
— О, няма за какво да се безпокоите! — увери я шивачката. — Мералда ще е красива като картинка в сватбения си ден!
И тя се зае да събира конците, метъра и иглите си. Присила отиде да й помогне, а Мералда побърза да свали роклята, взе простичките си дрехи и изхвърча от стаята.
Щом се озова далеч от тях, тя положи ръка върху очевидно наедрелия си корем. От срещата й с Джака бяха минали повече от два месеца и половина и макар да се съмняваше, че бебето е достатъчно голямо, за да издуе корема й чак толкова, напоследък тя наистина ядеше повече отвсякога. Може би действително бе притеснена, а може би ядеше толкова много, защото трябваше да храни двамина. Каквато и да бе причината, Мералда се зарече да внимава много до края на седмицата, за да не привлича повече внимание върху себе си.
— Ще ни донесе роклята утре — обади се Присила зад гърба й и тя подскочи от изненада. — Нещо не е наред ли? — попита Присила и сложи ръка върху рамото й.
— Нямаше ли да се притеснявате, ако се женехте за благородник?
Веждите на Присила се повдигнаха.
— Не бих се притеснявала, защото няма как да се озова в подобно положение.
— Но ако… ако се случеше — настоя девойката. — Ако се бяхте родили обикновена селянка и някой благородник…
— Въпросът ти е абсурден — прекъсна я Присила. — Ако се бях родила обикновена селянка, нямаше да съм тази, която съм сега, така че целият ти въпрос губи смисъла си.
Мералда я изгледа неразбиращо.
— Не съм селянка, защото нямам нито кръвта, нито душата на селянка — обясни по-възрастната жена. — Вие смятате, че е чиста случайност дали някой ще се роди благородник, или прост селянин, но грешите. Положението в обществото идва отвътре, не отвън.
— Значи се имате за нещо повече от нас? — направо попита Мералда.
Присила се усмихна:
— Не нещо повече, скъпа — отвърна тя снизходително. — Просто сме различни. Ние всички имаме своето място в живота.
— И моето не е до брат ви — отлично я разбра девойката.
— Не одобрявам смесените бракове — потвърди Присила.
Думите й бяха последвани от дълго, неловко мълчание.
„Защо сама не се ожениш за него“, помисли си Мералда, но не каза нищо.
— Въпреки това — продължи Присила със същия унизителен тон, — смятам да уважа избора на брат си. Животът си е негов и той е свободен да го съсипе, както намери за добре. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да те издигна колкото се може по-близо до неговото ниво.
И като протегна ръка, за да я потупа по рамото, добави:
