Р. Салваторе - Пътеките на мрака - цялата трилогия
Глава 3
Неприятно огледало
Добре ще сториш таз’ особа да проучиш — реката на прощаване Гуинта Гадателя на Ханд — опасност надушвам — за кого става дума и. Дамата знаем, макар да изречем името да се боим.
Разбойникът измърмори нещо неразбираемо и си тръгна, доволен да се махне от припрения магьосник и изключително дразнещия начин, по който той подреждаше думите си. Гуинта твърдеше, че така се говорело в някаква друга Равнина, но Ханд смяташе, че е просто опит да впечатли околните. Все пак от гадателя имаше и полза — от близо дузината магьосници, с които разполагаше домът на Басадони паша, никой не можеше да разплита загадки по-добре от него. Само по излъчванията от непознатите монети бе успял да възстанови почти напълно разговора между Ханд, Кадран и Шарлота, както и да установи самоличността на приносителя им. Когато се взря по-надълбоко, по лицето му се изписа силна тревога, а след като описа на Ханд държането и външния вид на „търговеца“, дал монетите на Тадио, и за двамата не бе особено трудно да поставят парченцата от мозайката по местата им.
Разбойникът познаваше Ентрери. Гуинта също, а за никого на улицата не бе тайна, че палачът бе напуснал Калимпорт в преследване на мрачния елф, станал причина за падението на Пук паша… елфът, който според мълвата живеел във владенията на някакво джудже, недалеч от Града на сребърната луна.
А сега, след като подозренията му бяха придобили съвсем ясни очертания, Ханд знаеше, че е дошло време да изостави магическите методи за събиране на информация и да се насочи към доста по-традиционни похвати. И така, той обиколи улиците и се погрижи да отвори очите на многобройните шпиони на гилдията, след което се накани да се прибере, за да поговори с Кадран и Шарлота. После обаче размисли. Шарлота не бе излъгала, като каза, че държи да познава враговете си.
А за Ханд бе много по-добре тя да не знае.
* * *Стаята никак не подхождаше на човек, изкачил се толкова високо в уличната йерархия. Та някога, макар и за кратко, той бе оглавявал една от калимпортските разбойнически гилдии, а само обещанието да предостави услугите си бе достатъчно, за да му отвори вратите на всички хазни в града.
Ала Артемис Ентрери дори не забелязваше оскъдното обзавеждане на евтината странноприемница, дебелия слой прах по первазите, нито пък шума, долитащ от съседните стаи, където местните уличници забавляваха клиентите си.
Приседнал на леглото, той се замисли за възможностите пред себе си и за действията си, откакто се бе завърнал в Калимпорт. И сам осъзнаваше, че е проявил небрежност, най-вече при срещата с момчето, обявило се за господар на някогашния му квартал, както и пред къщата на Пук паша, когато бе показал камата си на мнимия просяк. Нищо чудно двете случки да не бяха просто случайност или лош късмет, а следствие от някакъв неосъзнат импулс. Може би дълбоко у него се таеше желание да се разкрие пред някого… пред всеки, който би се вгледал по-внимателно.
Но какво щеше да последва от това, запита се палачът. Какви ли промени бяха настъпили в гилдията, докато го нямаше, и къде ли щеше да е мястото на Артемис Ентрери в новата йерархия? И, което бе по-важно, искаше ли изобщо отново да стане част от нея?
Убиецът добре разбираше, че все още не е в състояние да си отговори на тези въпроси, ала осъзнаваше също така, че не може просто да седи и да чака някой да го намери. Трябваше да открие поне част от отговорите, преди да се изправи срещу по-влиятелните домове на Калимпорт. И, макар полунощ отдавна да минаваше, Ентрери стана, заметна се с тъмен плащ и излезе.
Всичко около него — звуци, гледки, миризми — го връщаше назад във времето, когато бе по-млад, а нощта бе най-верният му съюзник. Не пропусна да забележи колко внимание привлече върху себе си още преди да бе оставил улицата на странноприемницата зад гърба си… много повече от беглия интерес, който някой обикновен чуждоземен търговец би предизвикал. Неволно си припомни колко бързо се разпространяваха новините из Калимпорт. Несъмнено поне няколко различни гилдии вече го държаха под око. Нищо чудно ханджията или пък някой от останалите посетители да го беше разпознал или поне да бе видял достатъчно, за да се усъмни, че новодошлият не е точно това, за което се представя. Престъпните среди на Калимпорт бяха същинска джунгла, а опасността бе постоянен спътник на всеки, дръзнал да навлезе в дебрите й, затова бдителността им беше изострена до степен, каквато в много други по-спокойни страни не познаваха. Досущ като степните плъхове, които живееха в огромни подземни дупки, побрали хиляди гризачи, така и обитателите на калимпортските улици си бяха създали сложна предупредителна система, която включваше най-различни викове и подсвирвания, жестове и дори положения на тялото.
Да, докато вървеше по тихите улици, безшумен като котка, Ентрери бе сигурен, че го наблюдават.
Дошло бе време и той да се поогледа наоколо… и знаеше точно откъде да започне. Не след дълго се озова на авеню Рай, долнопробно място, където открито се предлагаха не само всевъзможни силни треви и билки, но и оръжия, крадени стоки и плътски наслади. Дръзка подигравка с всичко изискано и чисто, за низшите класи авеню Рай олицетворяваше върховното удоволствие. Тук просякът, стига да му се намираха няколко монети в повече, можеше да се почувства за малко като истински крал, да се заобиколи с облени с благоухания жени или да погълне достатъчно упойващи вещества, за да забрави гнойните язви, покрили мръсното му, изпосталяло тяло. Тук момчето, на което Ентрери бе подхвърлил парите по-рано, можеше за два-три часа да поживее като самия Басадони паша.
Разбира се, всичко наоколо бе изкуствено и празно — лъскави фасади, зад които се криеха проядени от плъхове съборетини богато украсени рокли, които обгръщаха телата на уплашени момиченца и уличници с погаснал поглед, обилно напоени с евтин парфюм, за да прикрият потта и прахта, полепнали по некъпаните им с месеци тела. Ала за мнозина от низшите прослойки на Калимпорт, чиято постоянна нищета бе съвсем истинска, дори този фалшив разкош беше достатъчен.
Ентрери крачеше бавно по улицата, но не вглъбен в собствените си мисли, както обикновено напоследък, а нащрек, без да пропуска и най-малката подробност. Стори му се, че разпознава няколко от по-възрастните проститутки, но в действителност той никога не се бе отдавал на нездравите и безвкусни изкушения, които авеню Рай предлагаше. В малкото случаи, когато решеше да се отдаде на плътски наслади (а то се случваше наистина рядко, защото смяташе, че за боец, стремящ се към съвършенство, те са проява на слабост), палачът ги намираше в харема на някой влиятелен паша. А опияняващи вещества — всичко, което замъгляваше ума му и го правеше уязвим — той дълбоко ненавиждаше. Въпреки това, често бе посещавал авеню Рай в търсене на онези, които бяха прекалено слаби, за да им устоят. Уличниците не го харесваха, а и те сякаш не съществуваха за него, макар да знаеше колко много информация може да получи от тях. Само че Ентрери не бе в състояние да се довери на жена, която си изкарваше хляба по този начин.
